Няма да ти напиша следното:

Здравей.

Не ме познаваш, защото аз самата не се познавам. Не съм твоя, защото не съм ничия.

Не съм ничия, защото никой не може да притежава нещо, което е илюзия.

А аз съм илюзия, защото това, което ти харесваш в мен, го има, защото съм влюбена. В теб.

Харесваш, това, че се държа като дете, че стъпвам в локвите, че играя в снега?
Е, драги, преди не го правех.
Защото сериозните пораснали хора не го правят.
Заради теб съм като дете.

Харесваш рошавата ми коса?
Загубих гребена си заради теб.

В очите ми се губиш, казваш?
Защото се намираш в тях.

Непостоянна съм като ранна пролет.
Мога да се смея и плача едновременно.
Мога да не ям с дни.
Мога да не спя с нощи.

Това е моят филм.
Прожектирам го от сутрин до вечер, а нощем го изплаквам.
В този филм съм жива.
И умирам.
После се раждам.
Отново и отново.

Объркана ли ти звуча?
Защото ме объркваш с погледа ти, думите ти, смеха ти, мълчанието ти.

Илюзия ли си? Сме?

Не те разбирам, не се разбирам, това ли беше да си влюбен?